Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.09.2009 23:19 - ОЧИЛАТА
Автор: lovehunter Категория: Изкуство   
Прочетен: 2732 Коментари: 14 Гласове:
1



ОЧИЛАТА   1 Имаше някакъв празник, но не това  беше причината да решим и да тръгнем. Животът премиваше по един и същ начин и така ни харесваше. Сами го бяхме направили такъв. Дни, очертани от отиване към и връщане от университета, вечери, подгизнали от долнопробна ракия, кисели краставички, секс с когото и да е, много рок енд рол и четене на онази литература, която никой друг не чете. Студентите са затворено общество, съзнателно изолирало се, демонстриращо различност, извисеност и вглъбеност. Такива бяхме и ние, няколко човека, считащи се за избраници, непризнаващи никого и горди в самотата си. Това създава усещане за свобода и необикновена съсредоточеност. Свързваха ни алкохолът, литературата, рок енд рол-ът и самотата. Натоварили всички достойнства в себе си, се запътихме да празнуваме, с един от онези влакове, които никога не спираха в този град. Но се качихме в движение, можехме да го правим, можехме всичко да правим. Купето беше задимено и, в стопления от телата ни въздух, в кръг обикаляше щастието. И всичко щеше да е добре, ако го нямаше този присъщ ни пeсимизъм, който, в края на краищата, разваляше нещата. Погледнах през прозореца и погледът ми се зацапа от дъжда, един такъв ситен, многоброен и бърз. Лепеше грозните си пръсти по стъклото и след ударите, от собствената скорост, се превръщаше в пушилка. Не можеше да дойде, писъкът му спираше в прозореца, но имах чувството, че след малко стъклото ще изчезне и ще се окажа абсолютно беззащитен, мокър и край. По гърба ми преминаваха тръпки, достраша ме, обърнах се и запалих цигара. В купето стана още по запушено. Чувах пищенето на дъжда и добре, че беше този влак, който, в поривистата си скорост напред, сякаш се мъчеше да избяга от гадната есен, а отнасяше и нас в посоката на безвремието. Бакалов поиска цигара. Подадох му и в купето стана още по запушено. Пристигнахме надвечер. Влакът тук спираше и нямаше нужда да скачаме в движение. Но при нужда щяхме да го направим. Стана ми малко тъжно, но дъждът напомни, че има и по тъжни неща. Хижата беше десетина километра от града и трябваше някак да се придвижим. Шибан дъжд - каза някой! Има ли автобус до там, - попита едно от момичетата, което имаше много пъпки и като вървеше, дрънчаха, а сега се усмихна и една по една започнаха да се пукат. Какъв автобус? Имаме си джин, нали затова го взехме, а не да се возим на автобуси. – На Бакалов не му правеше впечатление дъжда, а всички си падахме по джина и тръгнахме. Излязохме от града и дъждът, сякаш се усили. Вървяхме бавно, най-напред Бакалов и дрънчащите пъпки, след тях - аз и момичето, което наричах относително мое; отзад – другите две. Шосето беше тясно, равно и с много завои. Криволичеше в разрушената от есента гора и приличаше на огромен гущер, лъщящ от дъжда, а някъде далеко напред бе главата му, с изцъклени жълти очи и кървав език. Имах чувството, че сме тръгнали именно към главата и това ме държеше в напрежение. Гората, от двете страни, стоеше настръхнала и черна, мразеше тази есен, стаяваше някакъв вик на отчаяние и срам. Дърветата сякаш се бяха навели към земята, а присмехулните листа злобееха от голите клони, създавайки усещането, че всеки момент разрушаваща агресия може да връхлети върху нас. Виж гората. – Момичето, което наричах относително мое, стискаше здраво ръката ми. Виждам - казах и поисках някакси да я приютя, да се погрижа за нейния страх, а тя – за моя. Беше малко момиче, с чип нос, на който стояха големи, архаични очила. Без очилата изглеждаше дори красива. Обичах да я гледам като спи, тогава очилата ги нямаше, лицето й ставаше светло, ръката ми сама тръгваше да погали и си мислех, че я обичам . Далеко ли е хижата? – Попита тя. Далеко? Какво значи далеко? Не й отговорих, защото говореше с гората. Не се учудих, често й се случваше. Казваше, че обича гората, че може с дни да си говори с шума й, но изпитва страх, когато е сама. И сега я беше страх. Гората беше надвиснала над нас и приличаше на убиец. Но мисля, че не от гората трябваше да се страхуваме. Далеко ли е хижата? – Попита тя, но този път попита нас. Кво ти пука – Каза Бакалов. Беше една от любимите му фрази и я употребяваше, когато трябва и когато не трябва. Тя не го харесваше. Дразнеше я непринуденото му общуване, лекотата, с която понякога обиждаше хората. Но отношението й изглеждаше естествено, като се има предвид, че искаше, а не можеше да бъде такава. Тиха и неразговорчива, обичаше да слуша и само понякога казваше нещо, но добре премерено. С мълчанието, закърняло в комплекс и с очилата, които мразеше, приличаше на подплашено животинче. Беше свита в себе си, създаваше впечатление за надменност и това дистанцираше околните. Всичко съществуваше навътре в нея и се проявяваше само в разговорите за литература и когато пишеше. Тогава комплексите се раздвижваха и създаваха енергията на писането. Катарзис, след който оставаше гола. Бакалов усещаше нейната неприязън, но той бързо проникваше навътре, беше разбрал различието и разгадал комплексите в поведението й. Отминаваше с присъщата си небрежност: „ кво ти пука” и винаги заставаше, там горе, в мъдростта на недостъпната добродетел. Имаше дълга под раменете, права, черна коса, тъмно лице, главата му се тикосваше в често замятане надясно. Винаги бледо синееше от дънченост и колената му се подаваха от дупките на крачолите. Притежаваше одухотвореното излъчване на самопознанието, а очите му композираха аристократична интелигентност. И винаги съм мислел, че така изглежда Спасителят. И тази мисъл, натрапчиво постоянна, предизвикваше в мен чувство за грях. Присъщото му състояние на обреченост, създаваше у околните усещане за вина. И, може би, именно съзнанието за грях и вина ни свързваше и правеше еднакви.  Понякога изпадаше в депресия, ставаше язвителен, избягваше контактите, мълчеше. Усещах черното в главата му, отегчението, злобата, която застрашително набъбваше и знаех, че само джинът оправя нещата. Пиехме и мълчахме. Случайно погледите се срещаха и той се усмихваше с разбиране, че знам всичко. В главата ми проникваше, по невидими пътища, същото настроение, сякаш той ми влияеше, сякаш беше заразно. Тялото и мисълта се изпълваха с напрежение и нервност. След известно време всичко изведнъж свършваше. След някое напиване по този начин, Бакалов ставаше сутрин и беше съвсем друг, започваше с „ да живее рок енд рол-ът”, затананикваше някоя мелодия и отново беше добър, весел и нетактичен. Само аз знаех какъв е, може би защото си приличахме. Но другите не успяваха да разберат трудните за разбиране неща. Бяха заети със себе си и го определяха като човек, с когото е опасно да се общува. И наистина беше опасно. Той не им прощаваше невежеството и естественото състояние на малки хора, хвърляше в очите им цинизмите на сложното си остроумие и ги връщаше в малките дупки на ежедневието. Дразнеше ги погледът му отгоре, каращ ги да се чувстват още по-малки в картината на вечното. Обичан и мразен, беше се превърнал в кумир за едни, които тайно търсеха близостта му и в прокажен за други, заобикалящи го със злобно навеждане. А той вървеше между всички, с непоколебимото презрение на древен мъдрец.      2 Когато стигнахме хижата, от нас не беше останало почти нищо, само някакви мокри тела, които не знаеха къде са и не знаеха кои са. Всички мълчахме, дори и Бакалов, и от това още по-малко знаехме каквото и да е. Съблякохме се и налягахме по леглата. Под одеялото усещах топлината на тялото й. Относителното момиче се гушеше надълбоко и чувствах близостта ни абсолютно задължителна и успокояващо необходима. Беше свалила очилата и не можех да заспя. Отново стана красива. Започнах да се стоплям. Тогава усетих морето. То се чуваше, беше близо. Започна да мирише. Отвътре се надигна някакво щастие. Спомних си. Забравено чувство на спокойствие и отмора завладя сетивата ми и помислих, че съм свободен. Имах особено отношение към морето. Често съм искал да го изкажа, но винаги, преди да го направя, се явява някаква невъзможност, спираща ме в състояние на недоизказаност, мисълта загубва доверие в себе си и страхът от неуспеха слага край. Заставал съм на брега вечер, когато няма никой по плажа и съм стоял часове, вгледан и заслушан като хипнотизиран, с премесено чувство на страх и респект. Безкрайното отказваше да се подчинява на стремящото да проумее съзнание. В шума и далечината подсъзнателно усещах някаква сила, чийто измерения не са тук и сега, а която е над всичко, подлежащо на обяснение. В един момент осъзнавах красотата и могъществото на необозримото, смисълът на вечното и мъдростта на свръхматерията. Тази позитивна енергия на морето изпълваше гърдите ми с настроение за свобода, сила и щастие. Мисълта ми излизаше непоколебима извън реалните неща и чертаеше надлогически конструкции на изявата си. Но имаше моменти, в които се чувствах смазан от някаква черна стихия, идваща отвъд чертата на познанието. Застрашително настъпваше агресията на необяснимото море и съзнанието се сепваше от констатацията, че е безсилно да обясни, замръзваше пред съпротивляващата се материя. Завладяваше ме несигурност, страх и желание за бягство. Имах чувството, че всеки момент нещо много голямо и непонятно ще връхлети върху вцепененото ми тяло и малко преди то да ме убие, наедрялото напрежение ще извърши това. С объркано съзнание лежах до момичето, което наричах относително мое и усещах морето. Почувствах се добре, отпуснах се и споменът за морето бавно ме е приспал,. Като се събудих, главата ме болеше, но бях стоплен и абсолютно сух. Бакалов, усилил музиката, лежеше на съседното легло и надигаше бутилка джин. Да отидем до морето. Още е светло, - отговори той и подаде бутилката, сякаш беше море. Отпих три големи глътки. Станах, облякох сухи дрехи и излязох. Отвън срещнах само вятъра, морето не се чуваше и това ми се стори достатъчна причина да мразя този вятър. Тръгнах по стълбите надолу, те бяха широки, а напред не можех да видя къде свършват. От двете страни – пак същата гора, която създаваше онова отвратително настроение. Но най-лошото беше вятърът, защото морето не се чуваше… Чакай! Обърнах се. Беше Бакалов и една бутилка джин. Така не приличаше на спасител, но беше Бакалов. Като приближи, разбрах, че е леко пиян. Не си ли спал - попитах? Кво ти пука. Дай да пия! Почувствах, че приближаваме. Стъпалата продължаваха да се вият надолу и все повече миришеше на море и джин. Видях го. Голямо. Усетих тежест в гърлото и забавих крачките. Бакалов вървеше до мен и една бутилка джин също вървеше до мен. И той го беше видял, но тя – не знам. Взех бутилката. Бакалов продължаваше да върви до мен, а една бутилка джин вървеше до него. Погледна ме. Малко съм пиян - в очите му никнеше страх. Да живее рок енд рол-ът, защото ние живеем чрез него - казах, но видях страха. Доближихме съвсем. Над морето беше сиво. Седнахме на мокрия пясък, на два метра от водата. Подавахме си джина, който свършваше и скоро трябваше да пием от морето. А то не изчака и влезе вътре. Малко се уплаших от вълните, но го пуснах. Водата се завъртя, бавно се успокои и притихна. Изпълни пространството вътре в мен и стана то. Почувствах абсолютно всичко и още толкова. Станахме и занесохме морето при другите.     3 Започна да се стъмва. Навън света си съществуваше, какъвто и преди и какъвто щеше да бъде. Но сякаш играеше някаква хитра, опасна и неразбираема игра. Имах чувството, че участваше в мащабен заговор срещу нас и в скоро време ще въвлече всички ни в опасната си интрига, могъща сила ще ни отнесе към големите му устни, ожаднели за болните ни тела и кръв. И, залисани в играта, няма да разберем принципа на нашето изчезване, ще усетим само страх, но безсилието ще се окаже несполучливо и вече няма да ни има. Навън светът играеше на опасности, а ние седяхме около масата, забравили за това. Бяхме разсипали морето в пластмасови чаши, отпивахме и мислехме, че е достатъчно, за да се спасим. Имах желание постоянно да целувам момичето, което наричах относително мое и го правех, напук на всички заговори. Не усещах солта по езика й, защото моя беше по-солен, но знаех, че е побелял и изтръпнал до безчувственост. Това бе от морето в чашите и значи така трябваше да бъде. И така искахме. Морето винаги ме предизвиква към самоубийство, - каза Бакалов. И добре, че го каза, иначе аз щях да го направя. И си помислих, че самоубийството му би било възможно само тук, при морето, може би защото му приличаше. Достраша ме и го погледнах – изглеждаше като човек, готов да го направи, но той винаги изглеждаше така. Допихме морето и сипахме джин. Намирахме се тук, на това място, за където тръгнахме и където искахме да бъдем. Слушахме рок енд рол, можехме да се любим с когото и да е, приказвахме за литература и се чувствахме сами. Беше ни приятно, напук на всички други и на този свят, който имаше намерение да ни въвлече в играта си, но за който забравяхме. Морето беше близо и това ни се струваше достатъчно. Кажи й да свали очилата - кимна Бакалов! Обърнах се към нея и помислих, че езикът й е още бял и грапав. Тя се усмихна и ги остави на масата. Много си хубава така - каза Бакалов - що не ги зарежеш тези шибани очила? Дай ги! Бакалов протегна ръка и аз му ги подадох. Край! Повече нямаш очила. Все едно, че никога не си имала. Ще ги хвърля в морето, така със сигурност никога няма да имаш очила и ще останеш хубава. Престани! Дай очилата - каза относителното момиче! По-добре да не виждаш, но да си хубава. Пък и няма нищо за гледане. – Бакалов наново се беше напил. – Аз ще те прикрепям на пешеходните пътеки и ще отстранявам пречещите предмети. Тя се намръщи, но изглеждаше хубава и аз също нямах намерение да й връщаме очилата… Да ходим при морето - казах и знаех, че именно сега е моментът да отидем, в един часа посреднощ, когато морето е напълно само, за да срещнем самотите си. И тръгнахме. Може би не трябваше да ходим, но тръгнахме. Когато излязохме, стъпалата не се виждаха или бяха почернели. Знаех, че са някъде под мен, извиват в гората и бавно водят долу, до морето. Не ги виждах, сякаш ги нямаше, но вървях, което означаваше друго. Относителното момиче стискаше ръката ми в джоба на якето. Беше хубава и леко залиташе в тъмното. И нея не виждах, но знаех, че е без очила. Страх ме е - каза тя. От какво? От морето. Страхът имаше основание, но ние вървяхме надолу, по тъмните стъпала. Не трябваше да ходим. А тръгнахме. Доближихме и вълните се чуваха по-ясно. Нито тъмнината, нито заплашителната гора и нито опропастяващия ни вятър, нито дори зловещият заговор на целия свят, можеха вече да заглушат морето. То беше сякаш най-действителното от всички действителни неща. По-действително и от нас, които вървяхме към него, без да подозираме нищо. Стъпих върху пясъка и усетих агресията на вълните. Бяха големи, със сигурност по-високи от нас. Чувствах как, под стъпките ми, пясъкът се движи на талази като жив и земята, сякаш, вибрираше. Вълните се издигаха високо нагоре и с трясък и злоба разбиваха ронещия се пясък. Нищо не се чуваше – само морето, което изпълваше всичко. Останалият свят се беше скрил някъде, оглушал от голямата, черна вода. Имаше само море. И ние бяхме там, застанали покорно-близо до вълните и си задавахме въпроси за страха. Бакалов нещо крещеше. Другите се смееха. А относителното момиче държеше ръката ми. Започнах да се събличам. Тялото ми беше студено. Бакалов тръгна гол към вълните. И друг път сме го правили, дори и в по-студено време и се надявах, че нищо няма да се случи. В агресията на водата имаше рок енд рол и си помислих, че Бакалов, затова отива натам. Беше влязъл до колене, вълните се издигаха над него, обливаха го и го блъскаха назад. Той залиташе, понякога падаше и се изгубваше от погледа, след малко пак се изправяше и бавно пристъпяше напред. Доближих до него. Вълните удряха много силно, едва се удържах на крака. Тялото ми трепереше от студа, но вътре се чувствах добре, беше ми леко и се усетих силен и способен на всичко. Настигнах Бакалов и го хванах отзад, през кръста, надигнах го и го съборих във водата. Морето ни подхвана и започна да ни търкаля по дъното. Не чувствах вече тялото си. Изправих се, Бакалов се смееше, изкрещя нещо и се хвърли върху мен. Събори ме и вълните наново ни завъртяха. Челото ми удари в дъното, в устата ми влезе вода. Оставих морето да ме подмята и преобръща, поемах въздух и отново се отпущах във водата. Беше приятно морето да си играе с мен, чувствах се част от голямата му, черна игра. Бакалов излизаше. На брега сякаш нямаше никой. Вече навън разбрах, че момичетата наистина ги няма. Попитах Бакалов, къде са, но той не ми отговори. Не се чуваше нищо. Морето беснееше и приличаше на рок енд рол. Седнахме, голи, на пясъка, близо един до друг и телата ни трепереха. Отдясно, в тъмното, долових силуети. Момичетата се приближиха, но бяха две. Онова, което наричах относително мое, го нямаше. А беше без очила. Сигурно е тръгнала към хижата, но без очила. Тя влезе вътре, - казаха двете момичета. Бяха уплашени. Къде? – Попитах и погледнах с недоверие морето. То изпсува и сякаш стана по-черно. Влезе след вас. В един момент я изгубихме. Викахме, но и вас бяхме изгубили. Едната от тях се разплака, но морето не й обърна внимание. Тръгнах към него. Мамка му - извика Бакалов и скочи срещу вълните! Стояхме дълго вътре, но открай докрай беше само голямото, страшно море, което накрая развали всичко. Излязохме. Бакалов вдигна якето си от разбития пясък и извади очилата. Засили се срещу морето и точно преди вълните да го ударят, ги хвърли с всичка сила навътре. Добре поне, че е без очила - каза Бакалов и седна до мен, срещу вълните. Тогава я видяхме да излиза от водата. Приближи се, беше гола и без очила. Докоснах я и се оказа истинска. Искахме да осуетим това море. Но не успяхме.



Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. elpidaa - много си добър, хънтър! много! ...
15.09.2009 21:04
много си добър, хънтър! много!
______________________________
за бакалов, разбрах, че е истински, а момичето?
цитирай
2. lovehunter - Благодаря, Елпи!
15.09.2009 21:21
И момичето беше истинско.
цитирай
3. elpidaa - така си и мислех. . . така разказа ...
15.09.2009 21:27
така си и мислех...
така разказа става още по-силен!
цитирай
4. sowhat - правае елпи
15.09.2009 22:02
а и само истинските момичета , карат истинските писатели да разказват :))
цитирай
5. veselinvalev - Страхотен разказ, Роска. Майст...
15.09.2009 22:19
Страхотен разказ, Роска. Майсторска работа. Истинска работа.
цитирай
6. marcusjunius - съвсем скоро един човек, който у...
16.09.2009 13:06
съвсем скоро един човек, който управлява живота, ми каза, че да назоваваш нещата е първата от трите степени на магьосничеството

харесвам текстовете ти, РБ
в този има много назоваване
цитирай
7. lovehunter - а и само истинските момичета, карат ...
16.09.2009 18:45
sowhat написа:
а и само истинските момичета , карат истинските писатели да разказват :))

Така ли? А аз като те питах, кога е писано онова стихотворението, защо ми отговори, че тяма значение:) Хронотопа е част от истината за един текст и може да спомогне за по-точното разбиране.
цитирай
8. lovehunter - Веско,
16.09.2009 18:48
и двата персонажа ги познаваш лично, даже единият го имаш в скайп:)
Благодаря за суперлативите! От твойта уста звучат много авторитетно и ангажиращо;)
цитирай
9. lovehunter - съвсем скоро един човек, който у...
16.09.2009 19:15
marcusjunius написа:
съвсем скоро един човек, който управлява живота, ми каза, че да назоваваш нещата е първата от трите степени на магьосничеството

харесвам текстовете ти, РБ
в този има много назоваване

Как така управлява живота?
Живота ми.
Живота ти.
Живота ни.
Но живота...? Не разбирам!
Това за назоваването е супер точно и трябва здраво дупе, за да го правиш. Мисля, че това е един от проблемите на най-новата българска литература - липсват й силни характери със здрави дупета.
Благодаря, Марк, за отношението!
Когато изказват суперлативи за драсканиците ми, се чувствам като проститутка на някоя магистрала, за която отминаващите възклицават: оу, ау, малей:) Но все пак, понякога, всеки се нуждае от една добра дума, от едно приятелско намигване.
Благодаря!
цитирай
10. veselinvalev - lovehunter
16.09.2009 19:18
lovehunter написа:
и двата персонажа ги познаваш лично, даже единият го имаш в скайп:)
Благодаря за суперлативите! От твойта уста звучат много авторитетно и ангажиращо;)


Аз по всяка вероятност и петте персонажа ги познавам лично, но това е друга глътка джин.
Много комерсиално-угрижен стана българския ни свят и трудно се намира вече човек на който мога да му покажа разказа ти и да му кажа - виж нещо истинско. Защото за почти всеки в момента по-важното е, как да изкара пари за да си плати тока. А по-рано имаше много приятели на които можех да им кажа - виж това.
цитирай
11. lovehunter - Не им
16.09.2009 19:45
показвай нищо на тази хора, остави ги в тъмните им дупчици, те това заслужават!
Много си прав! Много!
Тези текстове са писани, да ги четешх ти и това е достатъчно! Не страдам от авторски сърбежи на егото... но това е друг джин:)
цитирай
12. sowhat - защото наистина няма значение роско кога
16.09.2009 20:51
къде как и за кого
важното е да си вложил душата и сърцето си , и да си го изписал с кръвта си.
останалото да ме прощаваш, ама са душевни полюции и за тях просто не ми дреме
цитирай
13. marcusjunius - Как така управлява живота?Жи...
17.09.2009 09:05
"Как така управлява живота?
Живота ми.
Живота ти.
Живота ни.
Но живота...? Не разбирам!"

Извинявам се за криптичността - всъщност исках да ти кажа второто, а първото казах, за да не излезе, че е моя идея.

Но все пак - чий живот? Рея се из солипсизма, Росене. Моят живот, естествено. Нима има друг? И "управлява" е с положителен, много положителен смисъл.

Иначе, интересно описание на това как се чувстваш. Но нима има отминаващи? Някъде из Пърсиг пишеше, цитирам по памет, че преминаваме през мигове от живота на толкова много хора всеки ден... Не, не, чакай, намерих го точно. "Постоянно преминаваме невидими през кратки моменти от живота на толкова други хора."

Читателите ли преминават през моменти от живота на пишещия, или пишещият преминава през моменти от техния живот? При всички положения - забрави проститутката... Май ще спра до тук.
цитирай
14. lovehunter - Марк,
17.09.2009 20:42
пиши ми на лични, как да се ориентирам в този блог, в който пишеш сега? Пробвах няколко пъти, но без успех - не съм експерт с компютрите и трудно се справям:) Не знам причините, поради които си прибягнал до това, а и то си е твоя работа, но аз така не мога да комуникирам с теб, а ми допада начинът ти на мислене и има какво да си кажем.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lovehunter
Категория: Изкуство
Прочетен: 303177
Постинги: 146
Коментари: 906
Гласове: 2390
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930