СПАСЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ   Бях разрушил всички връзки с хората и не ми правеше впечатление, че ме обвиняват за това. Отказах се да летя, защото, след много опити, разбрах, че е невъзможно. Осъзнах, че единственият изход бе да намеря мястото, където никой няма да смущава моята самота и отдалеченост. Тръгнах пеша. Излязох от хората, излязох от градовете, излязох от полетата, излязох от горите, излязох от планините, излязох от Земята и най-накрая излязох от Космоса. Вихрушката на стъпките ми се укроти пред една малка поляна, опасана от всякакъв вид дървета, а отвъд тях нямаше нищо. Извървях бавно пояса на дърветата, които се оказаха страховито грамадни и стигнах до края. Дърветата свършваха и оттам нататък, нагоре и надолу имаше въздух и само въздух. Наведох се през ръба, Земята бе като отрязана, приличаше на една безкрайна увиснала стена, но погледът ми не можа да стигне до дъното и затова не знам дали отдолу, имаше или нямаше слонове. Тръгнах по ръба и скоро разбрах, че земята беше кръгла и дължината на окръжността не бе повече от 3000 метра. Извървях обратно пояса от огромните дървета и се върнах на поляната, която също се оказа кръгла, не по-голяма от площта на циркова арена и приличаше на малка окръжност, начертана в центъра и за център на голяма окръжност. Беше обрасла с висока до кръста, гъста, но много мека трева, чийто допир повече приличаше на ласка, отколкото създаваше трудности при ходене. Точно в центъра на поляната имаше сграда и тръгнах натам. Това беше една малка къща с един прозорец и една врата. Погледнах през прозореца, но не видях нищо, сякаш нямаше стъкло, но нещо подобно на него, през което не проглеждаш даже себе си, виждаш само, че има повърхност, която нито ти показва отвъдното, нито отразява някакво изображение. Отидох до вратата и натиснах бравата. Вътре ме посрещна вятърът. Облегнах се на вратата и потърсих да се хвана за нещо, за да не ме вдигне във въздуха. Но, въпреки усилията ми, сигурно щеше да го направи, ако изведнъж не беше спрял. Вятърът се завъртя още един-два пъти в затвореното пространство и се изправи срещу мен. „Ти можеш да влезеш, но не пипай нищо”, каза вятърът. „А ти какво правиш тук”, попитах аз. „Пазя”, отвърна вятърът и въпреки, че нямаше откъде да излезе, излезе. Останах сам и сега видях нещо странно. Цялата малка къща отвътре беше само една стая, разхвърляна във вихрен безпорядък. Пружина за легло, за която бяха прещипани скъсани чорапи, висеше от крушката на тавана. Всъщност само от шнура, понеже самата крушка съществуваше на парчета върху един сив чехъл, притаил се на изтърбушен в ъгъла стол. Друг чехъл нямаше, но имаше кофа с червена боя, разляла количеството си върху чаршафа и възглавницата, присъстващи до нея на пода. Това беше в единия ъгъл. А ето как бяха разположени вещите в другия. Там се намираше скелет на котка, захапал пета от дамски чорапогащник, а до него, върху плакат, на който пишеше „БЯЛ КОН”, се суетеше петно от кафе и един парцал, канещ се, сякаш да го изчисти. По стените някога бяха накацали прилепи и както си бяха накацали, тъй бяха и умрели. В третия ъгъл присъстваше грамофон, от който бе останала счупена на три плоча и едно малко разпятие, но само десния гвоздей. Четвъртият ъгъл се състоеше от маса, покрита с бяла покривка, в центъра на която лежеше разтворена книга. Книгата беше много дебела и грамадоформатна, с дебели корици и груби, пожълтели листи. Приближих до масата и усетих възрастта на книгата, т.е., че книгата е много стара, по- стара от всичко, написана на някакви неразбираеми езици. Посегнах да отгърна листа, но ъгълът се раздроби в ръцете ми. Чух някой да шепне: „Не пипай” и знаех, че беше вятърът. Цялата стая, без ъгъла с книгата, бе потънала в прах и паяжини, сякаш вятъра, който заварих вътре, беше не вятър, а паяк, плетящ ужасните си паяжини. Но ако паякът бе създал паяжините, то кой, напук на вятъра, ще е създал праха? За разлика от всичко друго, масата и книгата върху нея стояха непокътнати и чисти, сякаш преди малко бяха наредени и пренесени от друг свят. Но друг свят нямаше. Тук имаше само дървета, поляна и една къща със своите разхвърляни и потънали в прах и паяжини вещи и една маса, върху чиято стара покривка лежеше старата книга. Имаше и един вятър, който не обясняваше нищо. Чух шум, сякаш отдалече, но тук липсваха далечини и до ръба, отвъд дърветата, ме деляха минути пространство. Заслушах се в шума, който все повече и повече се усилваше, сякаш искаше да влезе в къщата. Отидох до прозореца, но както и преди, когато погледнах навън, нищо не се виждаше. Приближих до вратата и отворих. Въздухът беше горещ. Погледнах в краката си и видях, че тревата е покосена чак до отсреща, където започваха дърветата. А те се накланяха насам, но не от вятъра, защото вятъра го нямаше. Накланяха се някак неестествено за дървета и всички, както бяха обградили поляната, се накланяха по посока на къщата. Тревата все повече се смаляваше, докато накрая съвсем изчезна, а под нея остана една мъртва пръст. И пръстта започна да подскача, но не на големи буци, а на много ситни прашинки, сякаш в повърхността се забиваха безброй куршуми и вдигаха пушилка. И дърветата тръгнаха насам. Отскубнаха корените си и прекрачиха, сякаш с крака. Корените се движеха като пипала и оставяха дълбоки стъпки зад себе си. Вървяха в редици, тъй както бяха и расли. Понякога някое дърво от първите редици се препъваше, задните минаваха през него и когато го настъпеха, тялото му се пръскаше и от процепите хвърчеше кръв. Дърветата приближаваха и все повече стесняваха обръча около къщата. Изведнъж спряха и застанаха на едно място, в същия ред както бяха и расли. Липсваха само онези, които се бяха препънали. Започнаха да забиват корените си в земята. Потъваха на мястото, където преди растеше тревата. Спряха да се движат и накланят и скоро заприличаха само на дървета, сякаш нищо не се беше случило. Тревата бавно започна да расте: първо заприлича на покосена, а по късно израсна, колкото си беше, висока и сякаш милваща. Стана прохладно и всичко утихна. Върнах се в къщата, вътре заварих вятъра, седнал спокойно на ръба на масата. Приближих и го погледнах в очите. Това беше вятърът и ако въобще имаше намерение да приказва, не можеше да ме излъже. Вятърът посочи книгата и се усмихна топло, сигурно защото беше от топлите и въпреки че нямаше откъде да излезе, излезе. Приближих до масата и погледнах в книгата. Той беше разгърнал на първата страница. Прочетох следното:                                                Дърветата ще вървят насам                                                и ще оставят все по-малко земя                                                пред и след себе си,                                                но по пътя за насам ще се препъват,                                               едно по едно всичките                                                и когато накрая достигнат                                                до къщата, от тях няма                                                да е останало никое.                                                Земята ще е толкова голяма                                                и такава по форма,                                                колкото е голяма                                                и каквато е формата                                                на къщата. Отвъд къщата                                                ще има въздух и само въздух.                                                Като излезеш на прага,                                               напред, нагоре и надолу                                                ще има въздух и само въздух.                                                Остани тук, където единствено                                                ще бъдеш спасен… Спрях да чета – засега това ми беше достатъчно.

имам едно усещане сходно с тери пратчет четейки те в тия магии

Това Тери... не го знам, да обясниш усещането:)

той е изключително продаваем фентъзи автор, създаващ изключителни собствено шантави светове.
този твоят свят създава подобна магия като неговата :))

в подобна къща (като в стиховете). Целият свят, събран на едно място...