Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.08.2009 18:02 - МАГИЯТА
Автор: lovehunter Категория: Изкуство   
Прочетен: 1755 Коментари: 6 Гласове:
0



        Продължение:                                  
                                          
                                          Все пак казвам:
                                          „Вземи моята усмивка”.                                           Ти я хващаш                                           и сгъваш прилежно,                                           и, с поглед в мен,                                           я струпваш някъде вътре –                                           точно там,                                           където ти казах.                                           Започваш да я чувстваш                                           и разбираш полека,                                           че тя е не толкова малка,                                           колкото изглежда една усмивка.                                           Разделяш я на безброй усмивки,                                           точно както ти казах                                           и се учудваш на всяка усмивка,                                           че една е усмивка на жив камък,                                           че една е усмивка на жива улица,                                           че една е усмивка на живо цвете,                                           че една е усмивка на жив поглед,                                           че една е усмивка на жив дъжд,                                           че една е усмивка на жив облак,                                           че една е усмивка на живо слънце,                                           че една е усмивка на живо небе…                                           И така,                                           до безкрая на усмивките                                           на моята усмивка.                                              Аз се уморих,                                           но ти, виждам,                                           не си уморена                                           и ще стигнеш до края.                                           Не ме озадачава учудването ти,                                           защото не се учудваш                                           на количеството усмивки                                            на моята усмивка,                                            а че съществуват.                                            Дотук всичко върви,                                            както мислех, че ще върви                                            и както ти казах.                                            Но понеже се уморих,                                            нека обясня,                                            как ще стигнеш до края.                                            Отначало ще бъдеш учудена,                                            ще разбереш колко много усмивки                                            могат да съществуват в моята усмивка,                                            т.е., ще се учудиш на количеството.                                            После, твоята усмивка                                            ще се доближи до моята,                                            но ще си остане твоя.                                            После, всичко ще протече толкова бързо,                                            че няма да усетиш,                                            как ще заживееш в друг свят                                            и неговото единствено преимущество ще е,                                            че ще е друг или приблизително мой.                                            И ще го наречеш любов.                                            Най-накрая,                                            но наистина най-накрая,                                            ще ме познаеш,                                            че съм ти казал да направиш                                            всичко така,                                            защото съм се смъртосал                                            от многото срещани смърти,                                            защото съм ходил там,                                            където никой не отива преди смъртта си,                                            и най-накрая, защото                                            съм те познал                                            и заради това, неутрализирал и надживял                                            като възприятие и усещане за истинска смърт.                                           Да не те смущава,                                           че другите те възприемат като жена,                                           а аз като смърт.                                           Просто остави нещата така.                                           Смъртта наричаш любов,                                           но престани с наричанията,                                           защото ще разрушиш всичко,                                           което ти наричаш любов,                                           а аз – смърт.                                                             Виждали някой да се разхожда по покривите.                                                                           И разправят, че никога не слизал оттам.                                                                           Скачал от покрив на покрив и това било                                                                           всичко, което правел. Чувал съм хора да                                                                           разказват, че са изтръпвали от ужас, когато                                                                           предприемел скок от-до раздалечени                                                                           покрива. Но скока винаги успявал с лекота.                                                                           Всичко това важало до деня, в който, този                                                                           някой, който живее по покривите, завършил                                                                           скока си точно по средата на най-                                                                           отдалечените един от друг два покрива. Той                                                                           останал така, малко по-високо от нивото на                                                                           покривите, като някаква бронзова статуетка.                                                                           А бизнесмените натрупали състояние от                                                                           потока туристи, дошли да се чудят на този                                                                           единствен, скачащ по покривите обект. Гледаш ме, сякаш съм мравка, виновна за смъртта на луната. Може и да е вярно, но какво те интересува луната – тя е нещо по-различно от нас. Когато наистина бях мравка, първо имах желание да разбера, как живеят лунните мравки и дали не са кръстени с някое по-интелигентно име и минало. Но щом имах възможността да се запозная с тях и като разбрах колко си приличаме, псувах към луната и нямах желание повече да стъпя на нея. После, когато, както казват, поумнях и носех славата на умна мравка и когато осъзнах доколко е лошо да има мравки на луната, дето са досущ като мене, да, тогава имах желанието да унищожа и мравките и тяхната проклета луна. Но къде ти да унищожа луната. Накрая вече нямах никакви желания. Така че не ме гледай, сякаш съм мравка, която е виновна за смъртта на луната. Не съм сигурен в това, дето го казваш, т.е., все пак може и да си я убил, в което също не съм сигурен. Убита или не, знам само, че луната се поминала, Бог да я прости. Но тя дали си има бог или вярва в нашия? Че как иначе! Но луната се помина, Бог да я прости и със сигурност е имала сериозни причини за това. Ти беше ли, когато умря предната луна, искам да кажа, когато я погребвахме? Но тогава беше друго, друго беше, тя сама се оказа виновна и той я утрепа, за едното чудо я утрепа. Че като е виновна, как няма да я утрепе. Но сега… що й беше на луната, добре си беше. Та какво да правим? Трябва да разберем какви са й били причините да се помине така скоропостижно, а без съмнение, тя е имала сериозни причини за това. Не ме занимавай с тези неща! Пък и какво те интересува какви причини е имала луната? Нейни си работи. Един ден, когато още имах желание да убивам някого, така се случи, че отидох при 1991. Влизам и гледам го, стои с главата нагоре и викам: „Що стоиш така бе”, а той: „Че що да не стоя така”. После, като се оправи, отиде да пусне радиото и умря. Така стават тези работи. А сега, какви били причините на луната? Сигурно са сериозни, ама като се замислиш, пък и без да се замисляш, те всички причини са сериозни. И въобще, махни се с тези глупости! Отдавна не съм вече мравка и подобни неща не ме интересуват, както не ме интересува и всичко останало. С тези, дето смятат, че си приличаме, постоянно се разминавам по улицата. Именно това единодействие ги кара да мислят така. Но никога няма да разберат, че те сънуват, а аз не, те ходят по улиците, а аз скачам по покривите. Те питат, а аз зная. Те отиват, а аз и се връщам…   Тук прекъсвам текста, наречен „МАГИЯТА”, за да кажа, че той почти свърши. Казвам „почти”, защото към него прилагам като по-конкретни примери, два текста, които могат да се възприемат като неделими части от „МАГИЯТА”, но могат да се мислят и като напълно самозначни текстове и напомням, че те представляват по-конкретни примери за „МАГИЯТА”, което вече означава, че, сами по себе си, са реалната магия като текстова ситуация.   ПЪРВИ КОНКРЕТЕН ПРИМЕР:                                               ПОСЛЕДНИЯТ                                                стих се отнася само за мен                                                  Всичко е думи,                                                подредени                                                по някакъв начин.                                                Пример: „Виж колко е синьо небето”.                                                Насилвам глагола,                                                но само и много пръст,                                                сякаш съм ковчег,                                                не – в.                                                Наоколо - хора,                                                примесени с пръстта на каша.                                                Но все пак хората                                                са по-важният и количествен                                                елемент                                                (или обратно),                                                който се мисли                                                за жив                                                (или обратно).   ВТОРИ КОНКРЕТЕН ПРИМЕР:   ВНУШЕНИЯ   Първо ще опиша мястото. Една улица тръгва отнякъде, продължава и свършва някъде. Втора улица тръгва отнякъде, продължава и свършва там, където и първата. Трета улица тръгва отнякъде, продължава и свършва там, където и първата. И т.н., и т.н., т.е., аз стоя точно на мястото, където свършват всички улици. Или, казано по-оптимистично – в съединението на всички улици. Може би, от само себе си, се разбира, че съм на най-обикновено кръстовище (например, кръгово) от три или четири улици, а това, за всичките, е само моя измислица. Някои ще си помислят, че съм тук, не без сериозна причина.Че, може би, е разрушен митът около някоя красива жена, а може да е заради упражнен върху мен пладнешки обир или пък внезапна вест за някакво метафорично наследство… Но, който си мисли така, със сигурност бърка. И се оформя мнението, че стоя на някакво място, без някаква причина. Или, просташки казано, приличам на мачта, която не си задава въпроса за липсата под нея на вода, а просто стърчи, без да си задава въпроси. Точно по това време, погледа ми се надига и се допира до крушката. Тя е от онези крушки, на които е оказано задължението да издигат железния си крак високо, над главите на хората, да не мърдат от мястото си и понякога да светят. А тази свети, но така, че или не забелязва, или се прави, че не забелязва моя поглед. Насилвам се да вложа нещо в него. Желанието излиза от зениците и се насочва бавно по струната на опънатия поглед, и постепенно придобива формата на мисъл (вижда), но продължава нагоре. От обратната връзка се превръща в съзнание (вижда и отива до), което потегля отново нагоре по опънатия поглед. Накрая съзнанието се оформя като познание (вижда, отива до и пипа), като отново потегля нагоре по опънатия поглед. Но, съвсем накрая, познанието също вегетира или показва себе си – в словото „крушка”. А всичко това се оказва безсмислено – крушката не променя отношението си спрямо мен, но продължава да свети, така, сякаш не забелязва или се прави, че не забелязва моя поглед. Това се случи точно по времето, когато погледа ми се надигна и се допря до крушката. Но по-късно с нея стана нещо, което трябва да приемем за почти естествено. Там горе, в лоното на светлинното си присъствие, тя почна да се променя. Оттичашe се надолу, изтегляше се нагоре, посягаше настрани: приличаше на огромно светещо яйце, в което зародиша предрича края на черупката. И както се случва с всички яйца, времето на съзряване привърши и черупката се разчупи, т.е., повече приличаше на разливане, защото черупката не се разпадна, а остана като покритие или кожа, на това, което излезе, т.е., повече приличаше на превръщане от нея в едно малко светещо човече. То стъпи смело накрая на погледа ми и тръгна надолу. Тъй като малкото светещо човече се оказваше края на погледа, всяка негова крачка към очите скъсяваше дължината му и той ставаше точно толкова дълъг, колкото се скъсяваше разстоянието между очите и малкото светещо човече. Скоро стигна до зениците, като по този начин върна погледа отново в тях. Спря се пред очите и без нито да почука, нито да попита, без дори да отвори, пристъпи и влезе на площада точно под хотела на моите сетива, на входа на който пишеше: „Влизането на външни лица е строго задължително”. На рецепцията поиска ключовете, а аз му дадох подробна информация за разположението на хотелските стаи. За кратко малкото светещо човече се почуди, че няма асансьор и тръгна нагоре към първия етаж, докъдето водеха 33 стъпала. Когато малкото светещо човече стигна до площадката на първия етаж, отключи единствената врата, на която пишеше: „ЧУВСТВА” и се скри в единствената стая на тази единствена врата, на която пишеше А то изглежда не бързаше, защото преспа непробудно в тази стая около 1220 години. Като се събуди и добре, че се събуди, излезе и безсрамно остави вратата, на която пишеше: „ЧУВСТВА”, отключена и тръгна нагоре към втория етаж, оказал се не съвсем лесно достижим, понеже до него водеха около 334 стъпала. Но малкото светещо човече бе издръжливо и все някога стигна до площадката на втория етаж, отключи единствената врата, на която пишеше: „ЖЕЛАНИЯ” и се скри в единствената стая на тази единствена врата, на която пишеше А то изглежда не бързаше, защото преспа непробудно в тази стая около 1454 години. Като се събуди и добре, че се събуди, защото можеше и да не се събуди, излезе и безсрамно остави вратата, на която пишеше: „ЖЕЛАНИЯ”, отключена и тръгна нагоре към третия етаж, оказал се не съвсем лесно достижим, понеже до него водеха около 207 стъпала. Но малкото светещо човече бе издръжливо и все някога стигна до площадката на третия етаж, отключи вратата, на която пишеше: „ВЯРА” и се скри в единствената стая на вратата, на която пишеше А то изглежда не бързаше, защото преспа непробудно в тази стая около 1661 години. Като се събуди и добре, че се събуди, защото можеше и да не се събуди, излезе и безсрамно остави вратата, на която пишеше: „ВЯРА”, отворена и отключи втората врата, намираща се на площадката на третия етаж и влезе на площада точно под хотела на моя мозък, на входа, на който пишеше: „ Влизането на външни лица е строго задължително”. На рецепцията поиска ключовете, а аз му дадох подробна информация за разположението на хотелските стаи. За кратко малкото светещо човече се почуди, че няма асансьор и тръгна нагоре към първия етаж, оказал се не съвсем лесно достижим, понеже до него водеха около 163 стъпала. Но малкото светещо човече бе издръжливо и все някого стигна до площадката на първия етаж, отключи единствената врата, на която пишеше: „МИСЪЛ”, и се скри в единствената стая на тази единствена врата, на което пишеше А то изглежда не бързаше, защото преспа непробудно в тази стая около 1824 години. Като се събуди и добре, че се събуди, защото можеше и да не се събуди, излезе и безсрамно остави вратата, на която пишеше: „МИСЪЛ”, отключена и тръгна нагоре към втория етаж, оказал се не съвсем лесно достижим, понеже до него водеха около 83 стъпала. Но малкото светещо човече бе издръжливо и все някога стигна до площадката на втория етаж, отключи единствената врата, на която пишеше: „СЪЗНАНИЕ” и се скри в единствената стая на тази единствена врата, на която пишеше А изглежда не бързаше, защото преспа непробудно в тази стая около 1907 години. Като се събуди и добре, че се събуди, защото можеше и да не се събуди, излезе и безсрамно остави вратата, на която пишеше: „СЪЗНАНИЕ”, отключена и тръгна нагоре към третия етаж, оказал се не съвсем лесно достижим, понеже до него водеха около 85 стъпала. Но малкото светещо човече бе издръжливо и все някога стигна до площадката на третия етаж, отключи единствената врата, на която пишеше: „ПОЗНАНИЕ” и се скри в единствената стая на тази единствена врата, на която пишеше А то изглежда не бързаше, защото преспа непробудно в тази стая около 1992 години. Като се събуди и добре, че се събуди, защото можеше и да не се събуди, излезе и безсрамно остави вратата, на която пишеше: „ПОЗНАНИЕ”, отключена и не отключи втората врата, тъй като на площадката на третия етаж нямаше такава. Вместо врата, там се намираше моята уста и аз казах: „КРУШКА”. Думата се проточи, заприлича на разпъната дъвка, залепнала някъде нагоре в тъмното. Малкото светещо човече се показа от устата ми и пристъпи по началото на дъвката. Започна бавно да се изкачва нагоре по лепкавата нишка и при всяка крачка, по малките му светли ходила, се наслояваше все повече и повече бяла кал. Когато стигна края на думата, малкото светещо човече се обърна и бавно започна да изтегля нишката на дъвката, като я увиваше около тялото си. А дъвката на моята дума все повече и повече изтъняваше и малкото светещо човече все повече и повече намотаваше нишката около тялото си. Накрая дъвката се скъса някъде по средата, а малкото светещо човече беше заприличало на една малка, светеща дъвка. Прибрах в устата своя край от скъсаната дъвка. И точно по това време погледа ми се надига и допира до малка светеща дъвка, която някога беше крушка.



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. sowhat - :)
29.08.2009 08:59
коментарът е : без коментар

цитирай
2. lovehunter - Каквото
29.08.2009 14:09
и да означава, го приемам, особено усвимките;)
цитирай
3. анонимен - sDvEeIctcNKzGHTMsto
25.05.2011 15:25
a7OjQB <a href="http://zwufdizfqbpx.com/">zwufdizfqbpx</a>
цитирай
4. анонимен - sJIczSBicOeFtKV
25.05.2011 19:18
F1xnpm , [url=http://puwwdrnnffqj.com/]puwwdrnnffqj[/url], [link=http://ecfuetyrogyh.com/]ecfuetyrogyh[/link], http://ebbehaugdhoj.com/
цитирай
5. анонимен - pmqsQgSKesg
28.05.2011 16:37
LSdnhr <a href="http://qczebjzwrewm.com/">qczebjzwrewm</a>
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lovehunter
Категория: Изкуство
Прочетен: 477451
Постинги: 146
Коментари: 907
Гласове: 2443
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031