МАГИЯТА   ДУМИ, ХВАНАТИ ОТ АВТОРА ПО ПЪТЯ КЪМ НЕБИТИЕТО, ЕДНО ДЕНОНОЩИЕ ИЛИ ЕДИН ВЕК И НЕЩО ПРЕДИ ВЪЗНИКВАНЕТО НА ТЕКСТА, КОЙТО СЛЕДВА И ЕСТЕСТВЕНО ПРИКАЧЕНИ КЪМ НЕГО   Почти преписано от Мах и някои други, за да се предназначи за избраници. Произнесени и запазени, думите съществуват, за да служат на някого, без значение в какво ще бъде обвинен. Но те се преписват, не само за рационалност или ирационалност, но и защото не са преведени. Обстоятелството, че никой не си е служил с тях преди мен, ми позволява да твърдя, че колкото са преписани, толкова са и мои.                                                      Прощавам на всички,                                                      които мислят,                                                      че си приличаме.                                                               Всеки ден, на път за някъде, ме среща моят                                                                  приятел.                                                               В началото на срещата ме пита:                                                               „Как си?”                                                               Или:                                                               „Накъде си тръгнал?”                                                               В края на срещата му отговарям, че облаците                                                               понякога се спущат много ниско над земята.                                                               Той не разбира, че небето си е на мястото, а става                                                               въпрос само за облаците и техните производни. Обикновено ме събужда страшният телефон. След отчаяна съпротива го вдигам. С кокетност ме осведомяват, че до много до късно спя и между другото, че днес е ден, през който са решили да раздават любов. После не правя нищо, тоест ям хляб, само хляб, това е достатъчно. Отново телефонът. Разтварям го и ме блъсва смях, който си поглежда, може би, часовника, за да ме запознае, че било четиринайсет часа. Присмива се за някакви жени от снощи и затваря, невъзмутен от моето мълчание. Не правя нищо. Отново телефонът. Този път е някаква огромна вратовръзка, от която разбирам, че ще ме затрие нейде в пъкала при добрия стар грях, понеже ме чакала да отида на, уточнена за седемнайсет часа среща, пък аз съм си стоял вкъщи и някакви други неща, които съм правел и че сега, между другото, било двайсет часа и тя (вратовръзката) гледала информационно предаване, без да съм я интересувал повече. Не правя нищо, тоест, лягам да спя.                                                 СЪНУВАМ, че                                                 ако                                                 ТЕ-рАСиТЕ                                                 паднат да ходят,                                                 така, както                                                 склонението                                                 на глагола СЪМ                                                 не ходи,                                                 лесно е                                                 да предположим,                                                 как терасите                                                 ходят                                                с глагола                                                съм                                                 в себе си                                                 и създават                                                 УСЕЩАНЕ                                                 за височина.                                                 Ако                                                 съм                                                 ЖЕЛАЕ,                                                 НЕминуемо                                                 съзна…ва                                                 скалА,                                                 зад която                                                 ИМА.                                                 Докато                                                 съм                                                 не заОбиколи                                                 борбата,                                                 няма                                                 да знае,                                                 че съществува                                                 сега                                                 ЖЕЛАНИЕ ЗА                                                 ПРЕДИ,                                                 а отвъд –                                                 СМИСЪЛ БЕЗ                                                 СЕГА.                                                 И                                                 СЪМ                                                 размишлява                                                 без обяснение на                                                 сега                                                 и                                                 след обяснение на                                                 отвъд                                                 (когато усПЕЕ да заОБИ(Ч)коли).                                                 Ако                                                 склонението на                                                 глагола СЪМ                                                ПРАВИ                                                всичко това                                                и ако                                                осъЗНА(Й)ва,                                                че го прави                                                поСТОЯнно                                                и наКРА(Й)я –                                                смях,                                                то тогава                                                няма                                                сМИСЪЛ                                                от това АКО.                                                                    СЛЕДва                                                                 Сънувам дни, зацапани с доверие към мен. По-                                                                                        точно, дни, на които не обръщам внимание. Вървя                                                                 между доверието, притискащо ме от двете страни.                                                                 По тези улици вървя, по които другите търсят                                                                 стъпките ми, но откриват само урина. И сякаш                                                                 съм тръгнал нанякъде. А знам, че всичко ще                                                                 свърши пред някаква къща, пред която има улица                                                                 и след която, може би, улицата продължава. С                                                                 лекота се катеря по къщата, разделяща улицата                                                                 на две и скоро съм отвъд – по улицата зад къщата.                                                                 Вървя по двете улици.                                                                 Сънувам дни, зацапани с недоверие към същите                                                                 неща, за които ми се доверяваха преди къщата.                                                                 И разбирам, че ми се подиграват. Тоест, нито ми                                                                 се доверяват, нито не ми се доверяват.                                                                 Събуждам се. Битието има своя логика на съществуване по-висша от човешката и тя екзистенцира единствено в съзнанието на битието, но не и в човешкото съзнание. Логиката, която съществува в човешкото съзнание, е вече ново битие. Битието се възприема от сетивата и придобива субективната подредба на съзнанието, в което попада. Съзнанието подрежда предметите в себе си, според своята представа за тях, като този ред на битието е различен от всички останали възможни подредби и от битието, защото не става въпрос за копиране, а за създаване на ново битие. Това са основните положения, от които следва избора на експлоатация на подредения в съзнанието свят. Тоест, се поставя въпросът за избора на поведение, подаващо вторичното битие извън съзнанието. (Битието, подредено в съзнанието на индивида, приемам за „вторично”, а подрежданото битие – за „реално”.) Съществува избор за експлоатация на подредения в съзнанието свят като поведение, подаващо вторичното битие извън себе си, без да си поставя за цел да променя и да влиза в противоречие с реалното битие. Точно напротив, това поведение има пълното познание за константността на реалното битие и затова изявява себе си, преди всичко като информация, като алтернатива на реалното битие, като по този начин не го отрича, а само търси възможност за паралелно съществуване с него, без да принася жертви както от себе си, така и от страна на реалното битие. Това поведение сключва договор за съекзистенция между своето вторично и реалното битие. То е достигнало до познанието за безсмислеността да антагонизира допира си с реалното битие и да търси щастие в едно поведение, което да не забелязва предизвикателствата и съществуването на реалното битие*. Това е познание, обърнато към себе си – познание обект и субект едновременно. Осъзнаването от индивида на своята не същественост и тленност. Поведението на индивида приема а логичността и необяснимостта на реалното битие като нещо естествено и не се старае да си ги обясни. Това е едно възприятие на света, което, преди да достигне до относителното познание и мъдрост за нещата, се лута да -------------------------------------------- *Познанието възниква, когато се замислиш за смисъла. Възниква едновременно с избора на поведение, а не е следствие от него. Познанието и поведението съществуват паралелно и съотнасящи се едно към друго. В този смисъл, поведението се оказва познание и обратно. И двете състояния са следствия от въпроса за смисъла. Просто материята на познанието е различна от тази на поведението. – Б.а.
--------------------------------------------- обясни всяко обстоятелство, предмет и действие, оказващи се непонятни. Но по  пътищата на своите лутания, все някога стига до мъдростта за безсмислието на околния свят. Съзнанието е водено постоянно от желание за нещо и в търсене на нещо и точно в това се състои неговата беда. Беда, която, в крайна сметка, осъзнава себе си и така прераства в познание. Ако не бяхме ръководени от тези свои желания, не бихме могли да се учудваме, не бихме могли да се стъписваме пред непознаваемото. Приемането на необяснимото, на абсурдното като нещо естествено, е доказателство за нашата мъдрост. Този свят може да се обърка дотолкова, че да го признаем за объркан повече отсега, което преди сме смятали за недопустимо. И ние трябва да бъдем готови за всичко. Човешките стремежи съществуват в едно размесено на каша битие, където логиката е най-малко допустима като състояние на вещите. Проблемът е, че не възприемаме себе си като една от всички тези вещи, като част от разбърканата вселенска каша на хаоса. Ако се осъзнаеш така, би влезнал в сферата на друга логическа подредба на пространството, която засега ти е чужда, необяснима и страховита. Тази чужда за човешкото съзнание логика е максимално статична и значеща единствено себе си. В борбата с извънмерната логика на природата си създаваш илюзия за успех, ако изобщо, с цената на много усилия, постигнеш дори и най-малкото осъществяване, но тези илюзии рухват в момента, в който изведнъж, от мимолетен победител, се окажеш вечен пораженец. Всеки печели нещо, но за кратко, след което, обезателно го губи. Но в подобно незначително съзнание не възниква въпросът, дали е имало смисъл от всичко това, след като си умираш най-случайно, а вещите, с които си се борил, които си печелил и губил, остават след теб, въпреки всичките усилия да ги притежаваш приживе. Ако някой си зададе подобен въпрос, това е вече гаранция за пътя, който води към спокойната мъдрост и познание за съществуването. И, може би, са прави мистиците в твърдението си, че единствено небитието притежава способността да има вещите, че то е една от предпоставките за хаоса на природата – небитието като вещ. А може да се твърди също, че съществува една единствена реалност, съумяваща да подреди вещите и тя е именно тази, която ги подрежда за себе си – битието като притежател на вещите. Но аз не бих приел никоя за истинна – това решение никога не е вземано и, може би, никога няма да се вземе, а който е дръзвал да даде точен отговор, винаги се е оказвал залутан в собствените си съмнения. Воден от желанията и целите си, индивида тръгва по пътеките на лутането. В крайна сметка не успява да осъществи нито желанието си, нито целта си, въпреки положените неимоверни усилия. Но важното в случая е самото желание, подтикващо го към действия. Това желание го отвежда къде ли не и сблъсква движението му с какви ли не движения; създава се впечатление за захвърляността на индивида, за някаква външна сила, ръководеща неговата съдба, но която няма нищо общо нито с обема желание, нито с ценността на целите. И тази сила доказва себе си, именно с невъзможността на индивида да осъществи желанието и целта. Но тя доказва себе си и със странното обстоятелство, че е възможно да изчезне нещо, което, за човешкото съзнание, е нелогично да изчезне, да не подлежи на изчезване. Тук се антагонизират представите на човека за това, което е логично да изчезне и дадеността, че всичко, което съществува, може да изчезне. Представата на индивида не може да допусне изчезването на нещо, което, потенциално, не може да изчезне. Именно поради това и желанието да се намери изчезналото, е така голямо. В този смисъл индивидът иска да убеди себе си, че е невъзможно. Намирането ще бъде за него доказателство, че което не може да изчезне, не може да изчезне. Но той не намира. А много често, по един необясним начин, изчезналото случайно се връща. Всички усилия на индивида да има изчезналото остават напразни и само разколебават неговата психика, създават ненужни травми в една личност, дръзнала да притежава. Така реалното битие доказва своята неприкосновена свобода. Индивидът е тръгнал срещу реалното битие, за да докаже превъзходството на логиката на своето вторично битие. Той е тръгнал със съзнанието, че няма нищо необяснимо за човешката воля и, че човек винаги трябва да доказва това. Така индивидът попада във въртележката на хаоса, в безизходността на абсурдните ситуации. Но… Достига ли индивидът до съзнанието за този хаос, достига ли до поведението, което дава мир на душата и извисява мисълта му до познанието за безсмислието на всяко доказателство, за безсмислието на противостоенето, за безсмислието на въпроса за това, кое е естествено и кое не? Тук ще кажа: не достига. Индивидът не използва ситуациите, в които попада, за да достигне естествено до друга експлоатация на вторичното битие, до друго поведение, което да го направи част от този свят. Индивидът тръгва нанякъде и за нещо, като мисли, че знае накъде и за какво, но с това само предизвиква ирония и съжаление. Той е до голяма степен наивникът, дръзнал да завоюва надхвърлящи го обекти, но в своята наивност не разбира, че по този начин руши устоите на личността, руши равновесието между себе си и всичко наоколо. Индивидът се подлага на влияния в себе си и тръгва, воден от себе си, но накъде: тръгва срещу себе си – битието естествено обръща ситуациите в своя полза. И целият човешки опит на подобно съществуване се оказва неуморно страдание, и най-важното – във вечен стремеж към страдание, но който, както и всичко останало, не се осъзнава. Тази неспособност или нежелание да се осъзнаят явленията, показва абсолютната инатост на вярата в собствената правота, доказва осъзнаването на личността като демиург. Това е индивидът, залутал се в доказателства за своето всезнайство, но оказал се пораженец в начинанията. В известен смисъл, е индивидът-крадец и индивидът-диктатор; неговото поведение представя вторичното битие така, че неминуемо го насочва към реалното битие, от което иска да открадне нещо за себе си и да обуздае това реално битие, като го превърне в свое притежание, за да властва над него. Това е мания на всеки слаб. Захвърлен в монотонността на живота, в един момент пред лицето на смъртта, индивидът си задава въпроса: защо?, след което възниква дилемата за намиране начина на съществуване. За да поддържа абсурда, индивидът избира оставането, а не бягството от света, но оставане, достигнало познанието за безсмислеността на борбата вън от себе си. За да постигне това абсурдно познание са необходими три неща: индивид; скала (като метафора за битието); и желание да се преодолее скалата*. Логично е да предположим, че удрящ постоянно главата си в скалата, в крайна сметка, индинидът се запитва, защо прави всичко това и има ли друг избор на поведение, което да осмисли съществуването? Отговора е: има, а то е именно онова поведение, което осъзнава безсмислената посока на вторичното битие на индивида към твърдостта на скалата, постига познанието, че единствения изход е да приеме неспособността за постигане на желанието, да свикне с болката в главата (а това значи опознаване на тази болка, което опознаване е доказателство за надрастването й и победа над нея), да се осъзнае неизбежността и обречеността на вечното и единствено възможно движение – отиване към скалата, връщане и пак отиване, и т.н.. Осъзнаването на всички тези неща, обуславя тяхното надрастване от индивида, като по този начин той естествено се включва в алогичността и неразгадаемостта на битието, а не като негово противостояне. Индивидът избира борбата на своето желание с пълното съзнание за нейното безсмислие и това го възправя над нея. А това е и отговорът на въпроса: защо? Този въпрос, от който почна всичко. Този въпрос, който си задава толкова пъти. И си отговаря: нямаше смисъл. И си отговаря: имаше смисъл. Пак: защо? Защото си е ---------------------------------------- *Някои от настоящите разсъждения изхождат от съгласието ми и правилността на подобни постановки във философските и естетически позиции на Камю. – Б.а.
------------------------------------------ заслужавало да няма смисъл, като след всичко това разбираш, че мисълта за смъртта те е съпътствала постоянно и навсякъде, разбираш, че този въпрос те прави голям, колкото смъртта и влизаш спокоен в нея. Посоката на мисленето ми се блъска с недоумение в стената на рационалната естетика. Бих казал, че притежаването на метафизическо устроено съзнание е късмет за неговия носител. Аз имам този късмет и това е причината да благодаря на тези, които оповестиха рационалното мислене за погребано в лоното на историческите лутания на човечеството. Но и след своето погребение тази естетика продължава да влачи осакатения си труп по пътеките на нашите дни – оставям това за сметка на нейната съвест. Доставя ми огромно удоволствие да открия хаоса на природата. И ако искам да доживея до смъртта си, ако искам живота да ми доставя наслаждение, ако искам да опазя тялото си от всякакъв вид рани, ако наистина искам всичко това, тогава имам само един изход: да съзерцавам природата; да достигна познанието за безсмислието и безсилието да променя и направлявам всичко друго, освен себе си; да осъзная безсмислието и безсилието на желанията и целите. Да имам само едно желание – никаква антиномия извън себе си, и една цел – редукция от себеподобните. Това е достатъчно за вселенското спокойствие на всяка личност и предлага поне относителен шанс да останеш. Нямам юмруци, защото тяхното отправяне към битието ще сгромоляса юмруците на битието върху мен, а тогава вече съм без шанс. Към природата насочвам пръст, който я посочва и нищо повече. Но за редукцията от себеподобните пръсти не помагат, затова за тях и тяхното невежество имам юмруци. Около себе си и за другите създавам една магия. Имам усещане за правдоподобност и наистина ме мислят за правдоподобен. По начина, по който назовавам нещата около себе си, естествено, подсъзнателно и неминуемо изграждам относително точна представа за предметите, която подавам отново на самите тях. По този начин, подредбата им в моето съзнание рефлектира в около мен и оставя специфичния си отпечатък. Личната ми подредба влияе на останалите извън нея и налага себе си. Това около… си създава представа за моята оценка и ред, но предполага, че (представата) е за самия мен. Това някои погрешно назовават опознаване на личността. Мисля, че става въпрос за допир, ръководен от моята добра воля*. Предметите заживяват един друг особен живот, създаден от „мен”. Това променя тяхната видимост за около. Около им се учудва. Този особен живот се трансформира в трети, под въздействието на съзнанието извън мен, защото то ги приема частично и прецизно. Но животът си остава все пак особен. Именно тази иманентна особеност оформя в чуждия разсъдък магията. Тя е подадена от моя разсъдък, прераснал в съзнание. Магията първо се структурира в „мен”, изплува от мисълта и „ме” надраства. Отначало „ме” обгръща, а след това „аз” се потапям, ставам част от нея. Не „аз” я владея (както никога не „съм” я владял), а тя „мен”. Магията възниква НАДЪЛБОКО в моето подсъзнание и се контролира и развива единствено от него, ИЗВЪН и НЕЗАВИСИМО от моя мозък, чувства, интелект и т.н.. Аз не мога да я обясня, а тя си ме обяснява, защото има нужда от моя език. Езика й позволява да съществува парадоксално далеко и независимо от мен. Единствено езика я обуславя като магия и съществуваща. По-точно: неговите вътрешни спойки на всички равнища. Нищо друго не е в състояние да създаде особен живот на нещата около, понеже нищо друго не може да достигне до техния смисъл. Стремежът на човека към познанието за смисъла е обречен, най-малко по две причини: смисълът не съществува в битието а е отвъд реалиите, в пространството, от където започват фикцията и ОТВЪДНОТО;.    разбирам волята като пред културни изяви и опит на човека, които съществуват независимо и извън него. От това следва и втората причина – смисълът е по висш от човека. Материята присъства тук, но нейният смисъл е отвъд тленността. Относително неживата материя притежава свойството да кореспондира с небитието и, по този начин, гениално да ОСМИСЛЯ себе си. А това е свръх човешкото тяло: то не може да съществува в двете пространства едновременно. По тази причина, не съумява да обхване предметите в тяхната ЦЯЛОСТ, допира се до една от горните две съставки на цялото, но никога не може да ги обедини. Оттук произлиза неговото безсилие да опознае битието. Това постига единствено езикът. Езикът на висшето познание, което е достигнало до фикциалността на смъртта*. То съществува независимо от тялото, и именно затова, и в него се заражда магията, чиято материя е езикът. Езикът на висшето ПОЗНАНИЕ е съдаржанието, придобиващо висшето свойство да ПРОНИКНЕ зад осъзнатата смъртност и смърт, да достигне до смисъла: по този начин езикът съществува в двете пространства едновременно – на битието и небитието. Единствено езикът на висшето познание е формата, изграждаща целостта на това около. Магията е нищо друго, освен този език на висшето познание, който обхваща целостта и я подава към външно съзнание, недостигнало до фикциалността на смъртта. Тази магия е родена естествено и предсъзнателно от фикциалността на ЕЗИКА. И като ситуация съществува вън от волята на човека. Магията, в това свое единствено състояние, може да просъществува, само ако не се постараем да я обясним и подчиним на мисълта и породени от решения действия. От самия език тя не може да бъде разрушена, защото е той. Нейната смърт се обуславя от стремежа на човешкото желание да я обясни и направлява. Това е колкото пагубно за магията, толкова и невъзможно, защото този стремеж е насочен да опознае нейните свойства да съществува тук и там, т.е., да познае нещата, които са над него, които са по-висши от едната тленност, които са пред и след културни и възникнали вън от човека, и неговите естествени дадености. Това е безсмислено и руши магията, която единствено осмисля съществуването.   Магията се състои всъщност от думите. Под магия означавам да ме разберат, да обясня, да докажа, да ме слушат, да тръгнат или нетръгнат с мен, да ме обичат или мразят и т.н.. Всичко това постигам чрез думите. В действието няма познание и то не е сила и талант. Ако искам да спечеля една жена и на челна стойка да се изправя пред нея, не бих бил сигурен в резултата. Единствено чрез езика мога да я убедя в нещо, дори тя да не го разбира, дори и да не го иска. Магията на думите създава в съзнанието й ситуации, които я убеждават, че го разбира, че го иска. Как ще покажа на една жена, че я обичам (дори и да не е вярно), с какво действие е възможно да изразя това, без вероятност от недоразумение (човек винаги тълкува нещата така, както иска да ги тълкува). Не бих могъл или поне е трудно и елементарно. А в езика съществува думата „обичам”, при която не може да възникне недоразумение в тълкуването на информацията – тя носи конкретната информация на своята магия. Магията се изразява още по-добре в свойството на езика едновременно да изявява и да не изявява себе си, т.е., в неговата полифоничност. Ако в един момент кажа нещо, трябва да знам, че в следващия момент мога да бъда обвинен за думите си, но смисълът на казаното от мен ми позволява да се усъмня в смисъла, изразен първоначално, с което заявявам, че не са ме разбрали правилно, че съм искал да кажа нещо съвсем друго. Така, се намирам във вечния лабиринт от семантични нива на езиковата магия. Докато действието, до голяма степен, е статично изявление на информация – то или значи нещо, или значи нещо друго. ------------------------------------------ *Тук не разглеждам смъртта, като физическо „скъсване” с битието, а като действени повторения на битийни ситуации. – Б.а.
---------------------------------------- Всъщност, магията съществува, поради свойството на езика да създава причинно-следствени връзки, не само да значи, но и да образува логически конструкции, да обяснява, а не да показва. Но езикът не може да принадлежи на човека. Той е безкраен и го има в пространството, извън рамките на човешката същност. Значи езикът е битие. Или по-точно: допирът на човека с битието. Но езикът е и небитие. Значи и допирът на човека с небитието. Поради това е и висшето познание. Човек може да притежава само малка част от безкрайността на езика, а тази част отговаря на величината на своя носител. Всеки поотделно притежава своята част от езика; всички заети части от езика някъде се пресичат и образуват пространство, което е вечно владение на хората, но винаги остава едно огромно, необитавано пространство от езика, което, във всеки момент, съществува независимо от нас, без значение дали е било притежавано някога от някого. Така че, колкото и да е внушителна магията, създадена от всеки човек, на фона на извечната магия, присъща на езика като цяло, тя е също толкова нищожна, колкото и ние, сравнени с битието. И човешкото познание е именно магията на езика, но която идва, след надрастването на смъртта и така ми позволява да достигна до смисъла. Но и магията, и смисълът си остават човешки.                   &nbs

Поне не и СЕГА.
Сега сънувам усещане
и желание за преди
без да съм сигурна
дали СЪМ докоснала битието
или може би небитието
но пея за обич
и спрягам глагола СЪМ
само в сегашно време
и не знам
има ли смисъл
да мисля за края
защото
изобщо има ли край

заразни сте...някои хора тук...
приятно ми е, че прихващам заразата...
:)))

гълтам хапчета против зараза, Славе:))))))))) И противозачатъчни, че ако прихвана, не знам кво ще се пръкне:)))))))))))))

по
поза
поезия
п(роза)

магията е онова, което ни променя, а ние не можем да го обясним :)

невъзможно, Соу, затова е магия:)