Блогът на lovehunter :: Все пак казвам. . .

х х х

Все пак казвам: „Вземи моята усмивка”. Ти я хващаш и сгъваш прилежно, и, с поглед в мен, я струпваш някъде вътре – точно там, където ти казах. Започваш да я чувстваш и разбираш полека, че тя е не толкова малка, колкото изглежда една усмивка. Разделяш я на безброй усмивки, точно както ти казах и се учудваш на всяка усмивка, че една е усмивка на жив камък, че една е усмивка на жива улица, че една е усмивка на живо цвете, че една е усмивка на жив поглед, че една е усмивка на жив дъжд, че една е усмивка на жив облак, че една е усмивка на живо слънце, че една е усмивка на живо небе… И така, до безкрая на усмивките на моята усмивка. Аз се уморих, но ти, виждам, не си уморена и ще стигнеш до края. Не ме озадачава учудването ти, защото не се учудваш на количеството усмивки на моята усмивка, а че съществуват. Дотук всичко върви, както мислех, че ще върви и както ти казах. Но понеже се уморих, нека обясня, как ще стигнеш до края. Отначало ще бъдеш учудена, ще разбереш колко много усмивки могат да съществуват в моята усмивка, т.е., ще се учудиш на количеството. После, твоята усмивка ще се доближи до моята, но ще си остане твоя. После, всичко ще протече толкова бързо, че няма да усетиш, как ще заживееш в друг свят и неговото единствено преимущество ще е, че ще е друг или приблизително мой. И ще го наречеш любов. Най-накрая, но наистина най-накрая, ще ме познаеш, че съм ти казал да направиш всичко така, защото съм се смъртосал от многото срещани смърти, защото съм ходил там, където никой не отива преди смъртта си, и най-накрая, защото съм те познал и заради това, неутрализирал и надживял като възприятие и усещане за истинска смърт. Да не те смущава, че другите те възприемат като жена, а аз като смърт. Просто остави нещата така. Смъртта наричаш любов, но престани с наричанията, защото ще разрушиш всичко, което ти наричаш любов, а аз – смърт.

Нагоре